Здравей
----------
Танцуваме в кръг
и търсим и гадаем,
а тайната в средата всичко знае ...
Нетърпението ме убива. Очакването ме прави неочаквана.
Светнах лампата. Груба грешка ... светлината блъсна главата ми и аз побързах да я загася.
От рязкото движениe ми се зави свят и аз се проснах на леглото ... още една грешка. В
следващия момент извиках от болка ... мускулът на прасеца ми се схвана ... започнах да го
разтривам. Сълзите потекоха по лицето ми ... Премина. Както всичко.
Само тъпата болка в главата ми ... погледнах на ляво ... мъжът до мен още спеше.. опитах
се да си спомня дали го познавам ... е ... може би сме се запознали снощи ... Отдавна бях
спряла да си задавам тези въпроси ... защо точно днес? Няма значение ... огледах го ... хубав
мъж, каквото и да означава това ... Дишането му беше тежко, явно и той като мен е прекалил.
Усмихнах се на мисълта си ... какво ли бяхме пили, пушили ... правили. E, може би ако се обадех
тук-там с въпроса : Виждала ли си ме снощи? ... но така бих се отвратила ...
Няма значение ... това не е моя живот. Това не съм аз ... Сега съм просто заместител ... спирка ...
момент ... Главата ми ... как боли ... но не бих искала болката да спира ... чуствам се толкова жива
и празна ... толкова истинска ... Да, защото "животът е пълен с подробности, опростявай" ...
Какво има на мястото на многоточието? Аз ...
Станах бавно ... беше още тъмно. Нямаше да го будя ... сега трябваше да направя кафе, да се
погледна в огледалото и после да го събудя.
Момента с мълчанието докато пием кафето можеше да почака, а после щяхме да се разберем
да се чуем, да си кажам, че ни е било приятно. Аз да стоя с празен поглед, а той да ме целуне
неловко ... Знам си ролята ... играя я отдавна ... кога за последно помнех? Но така е чудесно
... спестявам си ... наказанието. Мързелът ще ме спаси от разрушение ... незнанието от самоубийство
... самотата от огорчение ... оковите от вяра ... Липсата - от мен самата. Кафето завря ...
време ли беше да се върна в стаята и да си изиграя постановката? Още малко ... кожата ми
носеше аромат на порочност ... въздухът навсякъде беше пропит от нещо греховно.
Аз самата съм грях ...
Върнах се към леглото ... погледнах ръцете му ... вените надупчени ...все още не беше болезнено
слаб ... но щеше да стане ... Погледнах своите ръце ... сини ....
Докоснах го леко. Размърда се и простена. Май беше тежък случай ...
Изчаках секунда - две и отново го побутнах. Не знаех името му ... не знаех на колко е години, а
и не ме интересуваше.
Отвори очите си ... бях легнала до него. Тежестта ме беше повалила и слабостта се обви около
костите ми ... колко ми оставаше?
За миг пожелах да докосна лицето на човека до мен ... на някой ... и да го запомня. Погледнах го
... той също ме гледаше ... Не си казахме нищо.
Протегнах ръка за хапчетата и му предложих ... изпихме по едно ... до вечерта щяха да бъдат
няколко. Мълчеше ... очудих се. Беше ми странно спокойно ... и изведнъж си пожелах да не си
тръгва ... да заплача ... да остане ... да ме прегърне ... да разбера името му ... да целуна очите
му ... да докосна дупките по вените му ... да .... Не... НЕ...
Станахме ... кафето ... цигарата ... мълчанието ... Гледах го как се облича. Как прибира нещата
си ... как взема още едно хапче ...
Тишина. Изпратих го до вратата ... и тогава го чух да казва : Здравей ...
Усамихнах се ... Здравей ...
Понякога
--------
Понякога човек сяда сам на някоя маса. Пали цигара. Понякога този човек съм аз, понякога ти. Беше скоро. Пиех кафе и спокойно
засмуквах цигарата, когато видях малкото момченце, което се опитваше да привлече вниманието на майка си.
И тогава си спомних за него … никога не съм го виждала като малко момче, но просто бях сигурна, че и той е изглеждал така.
С големи, изпълнени от страх очи. Очи, които сякаш кървят непрестанно, но винаги без да се оплаква.
За първи път почуствах нещо от доста дълго време, нещо като болка, съжаление - за него. Така и никога не се докоснах до неговото минало,
до мечтите и желанията му. А успях да зърна само пораженията от всичко това ..
Бих искала да можех просто да продължа да седя сама в заведението, но вече мислите ми бяха много далеч. Срещнах го толкова скоро,
но и толкова отдавна ... толкова бързо и всепоглъщащо, но в същото време сякаш когато притихвахме нощно време виждах на лента как
се влюбвам в него. Никога не съм срещала толкова чист и недокоснат от вечната суетня човек. До него се чуствах мръсна и пропита от
хорските думи, докосвания, погледи. И в същото време аз можех да понасям всичко, докато той просто изпитваше неимоверна болка ... от всичко.
Трудно ми е да проумея, че може да има толкова безкрайно бистри хора, които да са толкова нещастни. Аз бързах напред, силно желаеща,
силно обичаща, готова да се насладя на всяка минута. Той беше пропит от страдание. Не само от неговото. Сякаш страдаше заради всички
други хора.
Наблюдавах го докато спи. Чаках го да се върне от работа, изтръпвайки в нетърпението и желанието си по него. Трябваше ми само един
миг за да се озова в прегръдките му, когато отвореше вратата. Обожавах този миг ... усмивката, която изникваше на устните му, виждайки
ме да изниквам неочаквано. Сякаш с отварянето на входната врата навлизаше в мен самата, като един много бавен и агонизиращ полов акт.
Ужасявах се от отдалечаването, но и от близостта. Сякаш, когато се вгледаше в мен, можеше да види много дълбоко, дори там където аз
не си позволявам да погледна и да се отврати.
Гледах малкото момче, когато усетих че цигарата е стигнала до пръстите ми и лекото изгаряне ме върна към реалността.
Срещнах го толкова скоро, но и толкова отдавна ... толкова за кратко, а така болезнено силно се е отпечатъл по кожата ми и в душата ми.
Като някакъв вечно чакащ образ, вечно напомнящ ми ... не за него, а за мен самата изпълнена от него. И все си мисля, че няма смисъл да
очакваш някой, който не е създаден за да се връща някъде, защото той просто е създаден да стoи на едно място, да спре да се развива
за сметка на другите хора, никога да не си позволи да се върне някъде и никога да не си позволи да бъде обикновено човешко същество.
Но все пак аз съдя за хората по себе си и за това не бих могла да го разбера ... А и не искам ... искам просто отново да целуна нежно пръстите
на ръцете му и да избърше вечните му сълзи, които не текат по лицето му, а се стичат от цялата му душа ... и някой ден да му дам едно друго
малко момче, прекрасно и нежно като него, за да може той най-после да си позволи да навлезе в света на възрастните с широко отворени ръце.
И най-после да ми позволи да му принадлежа ...
Очите ми се затварят ...
-------
Той идва и ме целува по челото. Кога беше това? Мина толкова много време. Не искам да отворя очите си.
Страхувам се от мен самата и от това, което ще направя в следващия момент. Ако можех само да разбера
... мен самата и това, което ме кара да избутвам всеки следващ ден. Къде е силата ми? Защо не се е изчерпала
... мислех, че е време.
Той изчезна. Сред камъните ... помислих си, че може да не се върне ... и скочих ... затичах се натам ...
той ми се усмихна ... беше толкова отдавна.
Затворих прозореца. Рано сутрин винаги е студено. Вятърът прониква през кожата ми и ме полазват
тръпки. Той спеше още ... дишането му беше леко и се отразяваше в кожата на лицето ми. Целунах
затворените му очи и се помолих те да не се отворят ... да не види болката ми ...
Събуди се ... усети ме ... Тялото му беше горещо, даже пареше ... притисна ме към себе си. Ръцете му ме
обвиха в най-прекрасната смъртоностна прегръдка. Не мога да избягам. А така ми се иска ... Кожата му
е солена и опарва устните ми. Завих го, за да не усети студа останал в стаята ... за да не усети собствената
ми студена кожа.
Гледаше ме ... моля те недей ... не ме гледай така ... не издържам. Не ми причинявай болка ... Стомаха ми
се свива от допира му ...
Мразя дните ... те винаги ме откъсват от него ... само нощем е искрен ... само тогава ми говори с тялото си,
а дневните думи са сухи и безсмислени. И аз съм такава ... изгоряла от слънцето, изсушена.
През деня косата му мирише на лято, а нощем на любов, на мен.
Докосвам с пръсти лицето му, главата му почива до моята, уморен е от дневното ... сега е мой ... само мой ...
Отдръпвам се ... в следващия момент той ме притегля отново и простенва в съня си. Какво ли сънува?
Сълзите потичат по лицето ми ... погледът ми изчезва ... защото знам, че тази нощ никога няма да се върне
и всеки следващ ден аз го губя все по-осезаемо и натрапващо ...
На сутринта ще целуна едни нови устни ... ще преоткрия едни черни очи ... А сега се приютявам на гърдите
му и му казвам сбогом. Заспивам.
Дървото
-------
Седя си сама на дървото. Аз виждам всичко, но никой не ме вижда мен. Чувствам се като в утроба, заобиколена от листа и клони,
през които слънцето се промъква и създава дъги. Представям си какво е да си птица- ей сега ще затворя очи и ще литна.
Ще направя някой и друг лупинг и ще се върна победоносно обратно сред листата. Под мен е автобусната спирка,
хората изглеждат със забавени движения, оттегчени от чакането, по лицата им се промъкват маски на неудоволствие,
гримаси от скука...и само тук-таме някоя и друга усмивка. Никой не знае къде съм, понякога дори и аз се чудя. И защо съм на това дърво?
А да, ще се уча да летя. Изглежда достатъчно високо. Майка ми казва че не сам наследила от нея развинтеното си въображение.
Беща ми също отрича. Сега като се сетя как осъдително ме гледаха, когато последния път се опитвах да живея като къртица
и си изкопах дупка пред блока...Някой от съседите предложи да ме заведат на лекар: "не е добре детето, като малко падна
и си удари главата." Глупости на търкалета- никога не съм си удряла главата. Ако трябва да бъда искрена не аз съм луда,
а те не са много в ред. Но не са виновни за това- родили са се хора и искат да си останат такива, доволни, че са разумни и мислещи,
а не приемат различните от тях. Е, аз пък не искам да съм човек. Не искам да съм ограничена от обществото, от моралните закони,
от дрехи и мисли. Искам инстинкти. Искам да разбера какво е да фотосинтезираш, какво е да дишаш под вода, какво е да виждаш
в тъмното и още безброй неща. Искам да съм свободна. Човешкото ми съзнание ми пречи да се отделя от тялото си. Да забравя,
че всички ние сме лицемери. Да съм щастлива просто от това, че е дошла пролетта и аз съм цветенце и мога да се измъкна
и да поема чистия природен въздух. Но не аз съм луда. И сега ще се науча да летя. Малко ми е трудно да се измъкна изпод гъстата
корона на дървото. На върха съм. Виждам мама, която мие чинии в кухнята и сестричката ми, която си учи уроците на масата.
Усмихвам се, най-после ще ги оттърва от себе си. За миг ми става тъжно за тези майчини бели ръце, които толкова пъти са ме прегръщали,
а аз съм отблъсквала. Обичам те, мамо. Но трябва да полетя. Трябва да се освободя. Разбери ме, мамо. Аз не съм за тук.
Аз съм родена, за да постигна най-високата си точка, като сама избера смъртта си. Знам, че като падна няма да оживея.
Разбира се, че знам. Плача ли? Не обичам да плача. Обичам да се смея, да смея се...И ето сега разтварям ръце.
И скачам...вятъра..колко е нежен. Мама...мама ме видя от прозореца. Разбираш ме мамо- аз най-после летя.
Ръцете и се протегнаха..бели, толкова бели...с мирис на крем...Обичам те , мамо. Сърцето ми спря преди да докосна земята.
Чат (Chat)
----------
Две драми скрити зад два бели монитора. Два безчувствени модема ги свързват. Две тъжни клавиатури пишат думи, които трябва да бъдат
произнесени с глас. Две безлични усмивки се реят из виртуалността.
Той плаче. Тя мислено го прегръща. Той иска да бъде сам, но не може да не говори с нея. Тя иска да го докосне но вече е забравила какво
е усещането на топлото му тяло до нейното. Забравила е защото не го виждала толкова много време...защото "чата" убива всякакъв вид
възприятие, различно от действието на думите. Той помни първата им среща. Все още мечтае за ласката на ръцете и, защото е забравил
че я е имал.
Защото те пишат за своите чувства вместо да ги изживяват. Защото те си казват че се обичат но не го чуват, а само си представят че чуват.
Представяш ли си какво въображение трябва за да си представяш всичко това. За да го желаеш и търсиш, защото е единственото нещо което
прави живота ти истински. Най-нереалното от всички неща.
Не можеш да крещиш. Можеш да плачеш, но някяк си не варви да кажеш, че сълзите текат по лицето ти. Звучи грозно, неистинско.
Не върви да кажеш, че искаш, когато не можеш да видиш желанието в очите. Ставаш наполовина лъжец. Наполовина безчувствен,
защото перфектно можеш да опишеш чувствата си. Толкова кратко и ясно, че другия разбира, но не може да почувства заедно с теб.
Ставаш фалшив. Ставаш грозен. Отношениятя стават кухи.
Защото знаеш колко по-прекрасно би било всичко ако седяхте някъде заедно. Ако си държахте ръцете или просто се гледахте.
Ако нямаше как да напишеш quit и да избягаш. Ако трябва на място да се справиш с любовта си, която те плаши.
Защото и двамата знаете че не може така. Не може веднъж пил от нектара на боговете, да се върнеш с радост към обикновената чешмяна вода.
Не може така. В един момент започваш да полудяваш. Усещаш, че ако скоро не се видите ще изпаднеш в нервна криза.
Ще захвърлиш тази клавиатура и този модем, и тази мишка и този толкова грозен, безчувствен, ужасен монитор,
който вместо да ви свързва, уголемява разстоянието между вас.
И си мислиш, че когато дойде следващия път, когато ще се видите, ще сте толкова забравили какво е да се докосвате ,
че просто ще отидете в някой интернет клуб и ще започне "chata".
И заедно с него ще свърши животът ви.
a.
uploaded: 27-Dec-2004 19:48