Broken
Градът бе обгърнат от лепкав мрак. Бледата сянка вървеше точно в средата
на улицата. Клоните на дърветата ,полюшвани от лекия вятър се отдръпваха с ужас от
видяното. Беше облечен със същите черни дрехи. Чуваше се само шумоленето от
дългия му шлифер и глухите стъпки от тежките обувки по влажната земя. Вървеше по същите
улици ,по които вървеше ден след ден ,ден след ден ... От години насам излизаше по това
време... когато всички спяха, всичко беше зловещо спокойно, тихо и тъмно. Всичко се
повтаряше и въртеше като в омагьосан кръг. Болката отново се бе загнездила в главата му.
Този път по - остра и по - тежка от всякога. Картините се меняха постоянно в съзнанието му...
Всичко изглеждаше толкова реално. Ако протегнеше ръка можеше да го докосне .
Внезапно лъч бледа светлина ,успял да се пребори с мрака, все още жив попадна върху
лицето му. Той се спря като, че ли беше зашеметен от удар и бавно вдигна очи ... Бяха дълбоки
и изразителни. Тъжни и същевременно жестоки кафеви очи. Около тях бяха описани тъмни сиви
кръгове, дължащи се на безсънието ,което като че нямаше край, сълзите и ... и още нещо ,
за което той мислеше с копнеж ,примесен с болка. Беше й обещал ,че последното няма да се
повтори никога повече. И беше удържал на думата си доста време. Но какво беше изминалото
време, в сравнение с времето, което му оставаше? Волята му не бе желязна, а сетивата му
крещяха само за едно нещо ...
Стисна зъби и присви укорително очи. Въздухът наоколо сякаш замръзна. Уличната лампа - една
от малкото ,успели да запазят функцията си като такива, направила грешката да
освети лицето му, щеше да понесе последствията си. Тъкмо се навеждаше към добре подбраното
тежко и безформено оръжие на престъплението, когато вятърът се усили и нейният глас долетя до
него: "Иска ти се със светкавично движение да се наведеш към камъка, лежащ в краката ти,
да го грабнеш и запратиш точно в светлото петно над теб, нали? Искаш да погубиш и този
останал лъч светлина с лекотата, с която погуби живота си ... Не търси решението в разрухата.
Какво ти е сторила светлината? Не бъди отмъстителен. Осъзнай, че отмъщението няма да ти
донесе нужното удовлетворение, а само жаждата за още и още мъст. Така няма да постигнеш
нищо. Недей да вървиш сам срещу себе си, защото рано или късно всичко, което си сторил
се връща обратно при теб ... ". Разтърси глава. Не можеше да прецени колко време е стоял така,
заслушан в далечният и едва доловим глас. Когато се опомни ритна камъка с ярост. Направи
няколко крачки напред и се спря отново. Огледа се, въпреки,че знаеше, че гласът беше
просто плод на въобръжението му. След като не я видя продължи пътя си. А къде всъщност
отиваше? Нямаше значение. Толкова лесно бе, че с течение на времето, той започна да върши само
тези неща ...
Той беше забравен от света, беше изчезнал, не съществуваше. Живееше в свой свят от
болка и разбити надежди. Очакванията му винаги се оказваха прекалено високи, в сравнение с
когото и да било. Никой не мислеше за него ... освен Тя. Единствената, която го виждаше такъв,
какъвто бе в действителност. Единствената, която не обръщаше внимание на фалшивия образ,
който той си бе създал, за да се предпази от заобикалящия го реален свят. Единствената,
която отказваше да приеме, че леденото изражение и поведение са действителното отражение на
това ,което живееше вътре в него. Тя знаеше, че той чувства, макар и всеки здравомислещ
да беше в състояние да отрече сляпо това. Тя даваше живота си ... или поне това, което беше
останало, само за да бъде близо до него и да може да го обича без да се страхува, че
утрешния ден ще дойде с горчивата изнената, че той си е отишъл ... отказвайки да й покаже
чувствата си. Но в момента тя беше кой знае къде мъчейки се да подреди живота си и да спре
разкъсващата я на парчета болка, мъчейки се да погледне на света под по - добър ъгъл ...
Безпредметно...
Далеч зад гърба му отекна биенето на камбаната от часовниковата кула. Отмерваше 3 часа.
Черна котка изскочи от нищото и се опита да пресече пътя му ... Кой знае какво щеше
да сполети горкото животинче ако се осмелеше дори да го погледне. Тишината се стелеше на
гъсти пластове наоколо и поглъщаше глухия шум от неспирните му стъпки.
Вървеше без ясна представа накъде ... може би нямаше човек на този свят, който със
сигурност знаеше какво ще направи в следващият момент този 'разказвач на истории', както се
наричаше. Едва ли искаше да знае къде отива ... Мислите не спираха да го тревожат.
Мозъкът или здравомислещата част, която беше останала от него, беше просто
петно болка. Дракончето на миналото заплашваше да му отхапе главата. И отново започнаха
да се редят картини и сцени, и отново той разбра колко сам е всъщност, и отново искаше да
плаче безспир, но не можеше. Всичко което му беше останало беше един спомен, или поне
му се искаше да има този спомен ... - споменът за Нея. Искаше да я види, отново ,да й каже
нещо, да я погледа, да я прегърне, но когато можеше не го направи ...
'Wait And Bleed'
помисли си той. Чувстваше се нищожество.
Спря и погледна нагоре към Нищото. Това Нищо ,в което толкова вярваше и го караше
да мечтае всеки път когато го види. Сведе глава надолу и в нея изникнаха думите ,които
един човек, когото той много уважаваше му повтаряше постоянно: "Don't look up - towards the
sky , cuz there's no heaven up there , don't look down beneath your feet , cuz there's no hell
down there ... ' . Въздъхна и продължи .
Заваля ... топъл дъжд ... валеше тихо и капките меко се разбиваха в топлия асфалт.
'November Rain' помисли си той. Беше края на септември.
Искаше да избяга някъде, да избяга, да се скрие и повече света да не го види. Извади
ръка от джоба си и погледна ... от дланта му го гледаше таблетката с 'котето' и му се смееше.
Това беше неговия начин да забрави за всички проблеми. За него нямаше друг начин. Вероятно
накрая нямаше да знае къде се намира и може би някой отново щеше да го прибере преди
някой патрул да го стори. Нямаше да стане за първи път. 'Ще ме приберат за 24 часа,
ще ме размажат от бой и ще ме пуснат' така си мислеше той и беше прав, но имайки се
предвид количеството LSD което беше нагълтал едва ли щеше дори да разбере какво става.
На преден план беше болката, болката която го подтикваше към наркотика и която не му даваше
спокойствие вече 2 години. В средата на този огромен облак от отровно зелена болка стоеше
Нейното лице, гледаше го укорително, но той отново се правеше, че не разбира. Мразеше
някой друг да диктува реда на нещата ... това го задушаваше и не му даваше миг спокойствие.
Сега обаче виждаше нещата по по - различен начин, сега искаше Тя да бъде там и да му
говори, без значение беше цената. Мислеше си, че за нея би дал всичко. Така и беше.
Защото нищо друго нямаше значение за него. Така беше преди, така щеше да бъде и за в
бъдеще, мислеше си той, но сега когато беше далеч от нея светът му се срина.
Нищо не можеше да спре мислите му за нея. Тези мисли, които преди движеха света му, сега
бавно, наравно с наркотиците, го довършваха. Беше ужасен от това, през което беше преминал
и се опитваше да се примири с това, което му предстоеше. Нищо друго не го интересуваше вече,
освен как да сложи край на мъките си. Все още не можеше. Тя, въпреки че беше толкова
далеч от него не му даваше шанс, нито да направи глупостта да сложи край на живота си,
нито да продължи да живее нормално. Нормално беше твърде силно казано, той свикна с начина
си на живот много преди дори да се запознае с нея - всички го мислеха за утрепка и
натрапчивата мисъл се беше загнездила трайно в главата му.
Къде ли беше тя в момента? Какво ли правеше? Въпреки всичко, което беше направил за
да я забрави - и наркотиците и алкохола, с които се беше нагълтал същата вечер, мисълта за
Нея продължаваше да го души, душала го беше преди, душеше го и в момента. Имаше
чувството че всичко беше срещу него.
Седна безмълвно на една пейка и зарови лице в ръцете си. Залогът беше действително висок -
залогът, който трябваше да заплати за това, че беше с нея - неговата душа. Беше изгубил
всичките си човешки черти, но въпреки това хиляди пъти би продал душата си отново и
отново само за да бъде с нея, би горял в Ада за нея и това, в което беше попаднал за него
действително беше Ад. Имаше чувството че всичко се повтаря - неговият страшен филм, в
който края беше винаги един и същ.
'Ако любовта е хубаво чувство защо мен ме боли?'
Все още я обичаше и не искаше да го признае, болката беше по - силна от всичко, което
веше виждал до момента, нямаше болка в света, която може да се сравнява с неговата.
Отново осъзна колко е сам и че никога повече няма да я види.
'Отново сам в тази малка стая - ридая - без дори да зная началото къде е и къде е края...'
Заплака ...
... топлите сълзи заедно с капките дъжд бързо пробягваха по лицето му и се разбиваха в земята.
Беше вир вода, но не обръщаше внимание. Беше впримчен в собствените си мисли и не беше
в състояние да направи нищо. Нямаше къде да избяга. Нямаше къде да се скрие. Нямаше как
да сложи край. Имаше чувството, че ще избухне. Дишането му бе очестено и тежко.
Всичко, което можеше да направи е да стои и да гледа отстрани себе си ... Да вижда как пропада.
Ако не го довършеха алкохола или наркотиците, мисълта за Нея щеше да го направи. Стоеше
вцепенен и не можеше да помръдне. Ръцете и краката му бяха мъртвешки студени. Дъждът
продължаваше, сълзите му също. Не бе плакал толкова много през целия си досегашен живот.
Къде, по дяволите, беше изходът?!? Защо не го виждаше? Имаше ли изобщо такъв?...
Напрежението, предизвикано от таблетките LSD беше изпълнило вените му. Започна да чувства
безпричинен, панически страх.
Внезапно усети топла ръка на рамото си. Усети нечие чуждо присъствие. Сърцето му заби
лудешки. Без ни най - малко усилие повдигна главата си. Тя стоеше точно пред него. Гледаше
го със съжаление, но се усмихваше. Опита се да извика името й, но едва го прошепна. Тя все
пак го чу. Направи крачка към него, наведе се безмълвно и силно го прегърна. Беше
по - истинска от всякога. Не помнеше от колко време не я беше държал в обятията си, не искаше
и да си спомня. Изведнъж тя проговори ... Проговори, но гласът й не беше този, който той
познаваше. Беше някак ... някак дълбок и плътен. 'Пак ли ти? Пак ли си се направил?! Ставай !!',
думите изязли от устата й бяха прекалено груби. Той свъси вежди. Погледна я и видя ... видя
униформен мъж, далеч не с нейните размери, който го гледаше намръщено. 'К'во си ме
запрегръщал?!? Ставай утрепка такава! Четири часа сутринта е. Какво търсиш по това време
по улиците ?!'. Кой беше този и защо му говореше така? Откъде на къде? Нямаше право да му
казва какво да прави. Той беше велик и щеше да ходи където си иска и когато си иска.
Изправи се. Усети прилив на енергия и замахна с лявата си ръка. Дланта му беше свита в юмрук.
Невъзпитаният непознат избегна засиления юмрук и изви ръката му. 'Тръгвай!' ...
Натика го в някаква кола. След малко Нищожеството чу два гласа, разговарящи съвсем спокойно:
'Ааа ... пак ли той?' 'Мда.' 'И к'во тоя път?' 'Писна ми от него ...' обърна се назад '...този
път те водим направо у вас.' У тях? Къде беше това? Трябваше да се махне от тук веднага. Без да
мисли много отвори незаключената врата на колата и скочи. Вече се беше претъркулил няколко пъти
из локвите, когато патрулката спря някъде пред него. Стана бързо и тръгна да бяга. Гумите на
колата изсвистяха зад него. Повече от ясно беше, че обръщаха и тръгваха след него ...
Не можеше да каже колко време беше продължило преследването, но когато всичко зад него
утихна, той почувства облекчение и спря, за да си почине. Някъде в далечината се чу
кучешки лай. Не знаеше къде се намира ... дори не можеше да твърди дали е в града ... не и
със сигурност. Улицата беше широка. По цялата й ширина падаха сенките на стоящите от
двете страни дървета. Въпросът къде беше в момента бъзо беше изместен от тревогата,
породена от завърналата се болка ... вече в цялото му тяло. Огледа се. Всичко, което видя
беше сива пепел, суха трева и полумъртви черни дървета. Отново почувства самотата. Неуморно
продължи да върви.
Мислено проклинаше деня, в който се беше появил на този свят, проклинаше деня, когато за
пръв път я видя, проклинаше и проклинаше, и проклинаше ... Вдигна очи към небето с укор.
Нямаше никой там. Никой, който да предотврати всичко това, нямаше милост и добро.
Чувстваше се отвратен от всичко, което ставаше с него, отвратен от слабостта, от
невъзможността да обърне нова страница в 'живота' си.
Усещаше болка в коленете си, не издържаше ... рухна на прашния път. Искаше минута
по - скоро да престане да диша ... да ... да заспи завинаги. Искаше напрежението, което се движи
бавно и мъчително по вените му да излезе на повърхността, да се отдели от тялото, от съзнанието
му, да намери друг дом и да го остави да умре спокойно. Но ... имаше едно огромно 'но',което не
му даваше мира ... което го преследваше ден и нощ, което дишаше във врата му, което
диктуваше всяка негова постъпка и го караше да се чувства Обсебен. Зад това 'но' се
криеше мисълта за нея. Криеше се страха какво ще направи Тя, когато разбере, че той е сложил
край на живота си. Бяха разделени от два месеца, които му се струваха като двадесет и две години.
Колкото и далеч да беше тя сега, колкото и усилено да се опитваше да подреди живота си
откакто го беше загубила, той знаеше, че тя никога няма да го забрави ... Тя единствена.
Единственото нещо, което го спираше да сложи край на безпределните си мъки беше Тя. Земята
под студеното му тяло се завъртя ... Падаше. Падаше бавно ... Бавно, но сигурно. Ако можеше
само да върне времето назад ...
Звездите, към които, по принуда, беше насочен невиждащия му поглед премигаха и се
размазаха в изкривено изображение. Първо леко безформено ... Постепенно започна да добива
очертания докато той ясно видя лицето й надвесено над него. Искаше да вярва. Стисна силно
очи. Когато ги отвори ... започна да се озърта панически ... не виждаше нищо, или както
той казваше 'виждаше Нищо'. Беве обгърнат от мрак, толкова заразен че го плашеше.
Преди виждаше в мрака единствен приятел, сега същия този мрак, който преди му беше давал
убежище - място където да се скрие от неприятностите и света, го плашеше ...
Продължаваше да се озърта с невиждащи очи ...
... 'Лил, наистина си ти' дочу глас, идващ някъде над него, високо. Стори му се
познат и за момент спря да се върти в паника. 'Какво си направил? Омазал си се като олимпиец!'
Най - накрая успя да отвори очи и видя познато лице над себе си. 'Какво правиш тук? Знаеш ли
колко е часа и от кога те търся ???'. Той се надигна и прошепна " ... people don't understand
NADA " ,след което се срина отново на земята.
Когато се събуди видя ,че някой го е сложил легнал на една пейка ,а до него беше застанал
същия този човек, който преди малко му помогна да Види Света. Умираше от студ. Мозъка
му започваше да действа нормално отново.
Камбаната на часовниковата кула отмери 6 удара.
Със сетни сили се надигна от пейката и погледна човечето, което стоеше нагло до него.
'Кой си ... какво правиш тук? Къде съм? 'беше объркан. 'Лил, кой съм аз? '
'... кажи ми ,бе! Ебавам се с вас!' довърши изречението той и се опита да се усмихне.
Устата му грозно се изкриви и цялото му тяло изтръпна от пронизващата болка. Кой знае
какво беше правил ...
'Знаеш ли ,baby? Самотата ще ме довърши в един прекрасен момент ! Някой ден ще ми
прищака и ще хвана патлака ...'
'Хлапе, май още не ти е минало, а? Изглеждаш ужасно ! Има повече кал по тебе отколкото
по прасетата в кочината ! Изглеждаш като бездомник, който с всеки ден пропада все повече и
повече ! Какво е станало с теб ? Всъщност ... недей ... и сам виждам ... трябва да спреш
витамините ! Не самотата, хапчетата ще те довършат !'
'Ъх ... не мога да мисля ... не мога да споря сега ... трябва ми материал ... не мога да
бъда в съзнание толкова време ! Чао ! Аз отивам да се преоблека и да се изкъпя, а ко намеря
нещо интересно по пътя ощо по - добре' сви устни и се усмихна фалшиво.
'Недей ...' промълви неговия спасител, но вече беше късно. 'Е, явно е твърде късно за
теб приятелю, драконе или както там се наричаш в този момент' той, Лил и целия свят не
можеха да си обяснят защо когато толкова се страхува от самотата страни от хората.
Изправи се и продължи сутрешния си крос .
Входната врата с трясък се затвори зад него и той се завъртя, за да види кой ще го посрещне
този път. Никога не можеше да се прибере без да събуди целия блок.
Една тъмна сянка се мерна в коридора. 'Хех, старче, вярвам, радваш се да ме видиш
повече отколкото аз теб !'. Не веднъж Лил си беше мислил какъв смисъл има да диша щом дори
собствения му старец не го интересува дали е жив. Не веднъж бе чувал от него, че не иска
да го вижда повече. Лил твърдеше, че никой, дори най - върлите му врагове не са му говорили
неща каквито е чувал от стареца си.
Бледата фигура мина покрай него и без да издаде звук влезе в съседната стая. Беше
ежедневие и затова не обърна внимание на факта, че и този път бяха отказали да му отговорят
дори на дразненето. Влезе в стаята си и разхвърля дрехите или по - точно парцалите, с които
беше облечен .
...
Влезе в банята и пусна душа. Ледената струя сякаш започна да гори при допира с
тялото му. Затвори очи и усети сърцето си, биещо някъде в областта на гърлото. Изсипа праха
в една чаша и я напълни с топла вода. Не веднъж бяха му се смели на това колко е
'Нестандартен'. 'За последно' простена той и се свлече на плочките.
Свести се половин час по - късно под ледената струя сипеща се от душа. 'November Rain'
изкрещя той след което избуха в див и грозен смях. Пред погледа му започнаха да се въртят
картини ...
'Ами аз? Аз какъв ще стана според теб?' попита той. 'Ти ... ти си гаден наркоман!'
отговори най - добрият му приятел. 'За такива като теб няма бъдеще!'
Протегна ръка да спре душа, но не стигна и се отпусна отново на земята. 'Има само Минало !
САМО МИНАЛО !' изкрещя. " can't imagine all tha pain a' feel !" .Хвана стъклената бутилка,
която кой знае как се беше озовала в банята и я разби в плочките, след което избра най -
голямото парче, останало от бутилката и го допря до китката си, затвори очи и замахна рязко.
Болката беше непоносима. Лил започна да се смее, смееше се презрително, с омраза, омраза
към гадния свят ,който го заобикаляше, с омраза към всичко живо, всичко неживо, всичко
създадено от човека .Сега нямаше кой да каже 'Хъх, баси гадния смях', както беше чувал
преди. Запрати парченцето стъкло към вратата. То се раздроби на ситни частици, които се
разпиляха навсякъде. Подпря се на стената и заспа.
Всичко започна да се прояснява ... дочу разговор ...
' ... ще се оправи. Късмет е, че е прерязал само едната вена, може би не е имал сили за
повече, но това няма значение, след седмица няма да му има нищо ... А, май се събужда'
'Анестезиолог, изкам анестезиолог' прошепна Лил. Доктора, който до този момент говореше
с жената се усмихна. 'А, да, искам и да го държите далеч от всякакви хапчета и каквито и да
било наркотични вещества! В кръвта му бяха намерени големи дози морфин и алкохол, отделно
не могат да навредят много ... но заедно ... не знам как е оцелял, дори само от наркотика и
алкохола.' и обръщайки се към него каза: 'Никакъв анестезиолог, моето момче, в кръвта ти
имаше упойка стигаща за няколко бъбречни трансплантации' и отново се усмихна. Явно това
беше дежурният хирург.
Жената се приближи към него, наведе се и го прегърна. Лил можеше да види сълзите в очите и.
'Никой не те обича повече от мен, никой не те обича повече от мен ...', не спираше да шепне тя
'Моля те, никога не прави повече така ,моля те ' ...
...
Няколко дни по - късно Лил успя да се измъкне от надзора и изчезна навън. Вървеше по
тъмната улица ... усмихна се ... беше си у дома .
'НЕ СЪМ ИЗБЯГАЛ !!!' изкрещя той .
Искаше да види всички, които познава, искаше да им каже, че вече е добре, че е тук .
Обичаше живота. Внезапно, помисляйки си за обич си спомни нещо, което го накара да наведе
глава. Тя. Трябваше да я види отново. След няколко дни щеше да има събиране на всичките
му приятели и имаше желание да отиде там с Нея .
Легна на пейката и дръпна от конуса колкото можеха да поемат дробовете му ... Утре беше Денят
... Всъщност дали това 'утре' не беше вече 'днес'?.. Позачуди се или поне се опита да си придаде
такъв вид. Нямаше часовник. Какво значение имаше всъщност?! И без това вече беше решил, че няма
да отиде на събирането. Беше я търсил три пъти днес или може би вече вчера, но не бе могъл да я
открие. Някакъв глас все му съобщаваше, че я няма. Изпусна димът рязко и се загледа в него,..
доколкото можеше да фокусира зрението си. 'Сега ми липсват само очилата и люлеещият се стол',
помисли си. От тъмнината долетя глас: 'Мда... И лулата с ТЮТЮНА всъщност...'. Той се изправи
леко. Бързо потърси с поглед източника на тази саркастична забележка, но не го видя. Гласът
отново се обади: 'Какво правиш?!'. Беше нейният глас. 'Отново ли се съсипваш?', звучеше тъжно и
същтевременно с това раздразнено. Той не отвърна нищо, а просто се изтегна на пейката с усмивка
на лице и се заслуша в гласът, който толкова много обичаше. 'Винаги съм ти задавала въпросът
'Има ли смисъл?'...', гласът й ставаше все по-тъжен. Яростта в него изчезваше. Носеше се над
него бавно и изпълваше пространството. Времето сякаш беше спряло. 'Защо го правиш? Това не е
начинът! Време е да се вземеш в ръце. Не бъди слаб. Времето лекува ВСИЧКО! Нещата никога няма
да бъдат същите, но краят на света не е дошъл... все още. Трябва да продължаваш да живееш трезво.
Ще видиш как всичко се лекува...'. След тези думи, долетели до него, той светкавично се изправи в
цял ръст на пейката и хвърляйки конуса в неопределена посока, изкрещя яростно: 'Има едно чувство,
което никога не се лекува!' Не я чу повече. Беше си отишла. Сгромоляса се на твърдата пейка, но
не усети нищо. Провеси ръката си до земята и започна с пръст да пише името й. 'Само ако знаеш
колко ми липсваш!' Думите заседнаха в гърлото му. Беше объркан. Лек ветрец поразроши косата му.
Сега разсъждаваше трезво. Нямаше нито една радост останала в неговия живот. Колкото и да се
залъгваше, всичките опиуми, опиати... те не бяха радост. Имаше само една и тя си беше отишла. Не
знаеше дали да продължава да води това безсмислено съществуване. Имаше нужда да поговори с
някого. Да сподели. Да потърси съвет. Но къде беше този някой? Внезапно мислите му бяха сепнати
от долетелият смях. Беше му толкова познат. Неволно се усмихна с ъгълчето на устните си и се
заслуша. Бе по-сигурен от всякога, че това е наистина тя... и беше толкова близо...
'Не го разбрах', проплака пищящ глас. Смехът отново достигна до него. Беше момичешки...
Смееха се три или може би две момичета. След кратка пауза долови някакво нареждане на нисък и
спокоен глас. Последва бурен писклив смях. Гласовете се усилиха. 'По-добре е да не разбираш
някои неща..'. Да, това беше тя. 'Недей', чу непознат глас. 'Не мога!', продължи тя, 'Колкото и
да се опитвам... Никога няма да мога да започна нов живот. Тази мисъл ме преследва по всяко
време и навсякъде.'
Осъзна, че момичетата са на съседна пейка. Пулсът му се усили. Кръвта започна да затопля
врата и бузите му. Трябваше да я види. Трябваше да отиде при нея. Ако не го направеше сега,
нямаше да му се отдаде подобна възможност никога повече. 'Сега или никога!', помисли си.
Погледна надолу към дрехите си... Студени вълни започнаха да обливат треперещото му тяло. Как
щеше да се появи в този вид?... Увереността постепенно започна да отстъпва място на
несигурността.
Седна на пейката. Тъгата извика образи и картини в съзнанието му, които беше уверен, че никога
няма да забрави. Заради тези спомени си струваше да забрави всичко друго и да отиде при нея...
Стана и бавно се запъти към пейката, на която бяха те... ня която беше Тя. Но какво щеше да й
каже?.. Спря се. Върна се отново на пейката. Какво щеше да направи и как щеше да реагира тя? Ами
ако не го познаеше? Започваше все повече да се разубеждава... Но това можеше да бъде единственият
му шанс. Не я беше виждал НАИСТИНА откакто се разделиха. Не искаше да мисли за тази раздяла.
Главата му отново се замота. Нямаше ни най-малка представа колко време беше изминало откакто
захвърли конуса. Огледа се за него. Загледа се към съседната пейка. Не виждаше почти нищо...
Видя я да става. Беше облечена в бяло. Тръгна към него. Значи го беше видяла. По лицето му се
изписа голяма усмивка. Освен радостта никакво друго вълнение не можа да завладее сърцето му...
Видя я да се усмихва. Всичко беше излюзия...
Разтърси глава. Сега нещата изглеждаха по съвсем различен начин. С тревога погледна към
пейката. За щастие те все още бяха там. Успокоението му обаче не трая дълго. Те станаха.
Тръгнаха надолу към него. Трудно успя да ги фокусира и да установи кои са в действителност .
Започна трескаво да мисли как да постъпи. Изведнъж спря ,стана от пейката, обърна се, видя
себе си и започна да се смее ,смееше се от дъното на душата си ,започна да осъзнава в какво
глупаво положение беше всъщност . " Хех ,като петокласник ,който се страхува да заговори
красивата девойка на съседната маса " .Почувства се наистина глупаво . Изведнъж спря да се смее
и погледна сериозно .Лицето му доби онова сериозно изражение ,което караше усмивката на седящото
до него човече ,неосъзнало сериозността на ситуацията ,да замръзне .
"Ех ,а трябва ли изобщо да отивам там при нея ???" Това беше същността ... СЪЩНОСТТА ,която в
много моменти го плашеше - истинският въпрос ,който не пропускаше възможност да го 'из гори' -
дали тя всъщност се интересуваше от него .
Той никога не оставяше въпрос да го разкъсва дълго - винаги взимаше най - спонтанното решение ,
което често се оказваше грешно ,но мразеше недоверието ,с което хората го третираха .
" Няма какво да мислиш ... просто ме хвани за ръка и скочи с мен в пропастта " Някой ,Някога
беше чул тези думи от него ,но Никога не му се бе доверил напълно .
Решението беше като всяко друго негово решение - той държеше на своята гордост , доколкото все
още имаше гордост ,и реши ,че ако тя действително се интересуваше от него би направила каквото е
по силите и за да го намери и да му обясни какво всъщност чувства , но не ... напротив ,
тя му беше демонстрирала пълна апатия и дори сега може би нарочно не искаше да го види -
седящ там на пейката ,на няколко метра разстояние ,чакащ с надежда ,която постепенно се
превръщаше в тъга .
Такива бяха мислите ,които минаха през главата му докато наблюдаваше как трите девойки минаваха
покрай него и мрака ,в който беше обгърнато всичко им попречи да го видят .
Изтегна се на пейката . Горд от себе си .Беше взел важно решение .Мислите го караха да я
намразва все повече и повече ,докато накрая просто щеше да я нарече ВРАГ ,да се обърне и да
излезе от стаята .
Лил не можеше или не искаше да осъзнае сериозността на ситуацията .Той продължаваше да потъва
в собственото си блато и не даваше на никого възможност да му помогне .И сега след като той
пропусна ,може би, последната си възможност ,погледна нагоре в Нищото ,усмихна се ,извади
някакви хапчета от джоба си и след като ги нагълта легна на пейката .
" По - зле от това не може да бъде " С тази 'оптимистична' мисъл той се окуражаваше винаги
когато стигаше до дъното .И беше прав донякъде . Не можеше да бъде по - зле .
Лежейки така на пейката през главата му започна да преминава 'неговото си поточе' .Запреминаваха
спомени , спомени от приятелите му ,от враговете му ,спомени от всички хора ,които познаваше -
добри или лоши .
" Човече ,не мога да те гледам как си пропиляваш живота "
" ...от живота се отказваш "
" ...веднъж се живее ,но определено не така ! "
Затвори очи и цветовете на подсъзнанието му започнаха да се сменят - зелено ,жълто ,оранжево ,
синьо ... и пак ... и пак . Усети как сърцето му започна да бие в гърлото .Стисна очи още по -
силно .Стори му се че видя себе си ... да това беше той - седнал на бара ,гледащ втренчено
една чаша - някаква неопределима течност .Две бучки лед плуваха на повърхността .
Надигна прозрачната чаша и видя разкривеният силует на сервитьорката от другата страна ,
задържа за момент течността в устата си и след това с мъка я преглътна , усети парещо чувство
в гърлото си и ръцете му за миг затрепераха .
Млясна два пъти и отвори очи .Беше там на пейката - лежащ и безпомощен пред нереалността на
това ,което беше 'изпитал' преди момент .
" Знаеш ли ,глупаво дете , нищо не е вечно " каза си той и се усмихна " колкото и щастлив да си
в един момент - това е само временно , аз обаче мога да поддържам илюзията си ." Започна да се
смее - неудържим и злобен смях - смееше се на себе си - за първи път се смееше на себе си .
" Еехеееей ,психооо " Лил чу познат глас .Обърна се и видя че неговия 'брат' тича надоло по
алеята към него . Здрависаха се ,всеки от двамата разбра колко 'високо' всъщност е другия и след
задължителния поздрав седнаха на асфалта и заприказваха .
...
Няколко часа бяха изминали откакто Лил беше се пльоснал на асфалта .Отвори очи и установи ,че е
сам .Опита се да се изправи ,но остра болка прониза дясната страна на гърба му .Сви се на
земята и се упрекна ,че въпреки всичките забележки на хората ,които го обичаха ,той не спираше
да търси начини да се отърве от 'скапаната действителност' както я наричаше .
Умираше да цитира " ... ако животът ти е рана ,вземи това лекарство и вратите отварят се
на божието царство ... " .Всички ,дори той самият ,осъзнаваха че това бавно и сигурно го
довършва ,но за него нямаше значение ,той знаеше че само по веднъж се живее и искаше 'пълноценно
да опропасти живота си' .
И сега той беше Свободен , усещаше свободата в жилите си .Беше привърженик на Абсолютната
Свобода - свобода ,която никой по света нямаше ... никой освен него .Той сам си беше шеф ,
сам се командваше и сам изпълняваше ,никой не го водеше за носа .Сега когато вече я намаше онази
красива девойка ,която го караше да побеснява в определени моменти и ,за която беше готов на
всичко ,наистина нямаше кой да му каже какво да прави .Всъщност който и да му заповядаше
нещо не би го изпълнил ако не му е изгодно ,но с Нея беше съвсем друго - каквото и да кажеше
тя Лил умекваше и ставаше друг човек ,готов да тича до последно ,за каквото и където му нареди.
Да това беше и най - големия му недостатък - веднъж привързал се към някого до такава степен
оставаше така завинаги и само Заблужденията го измъкваха от тъгата по загубата или дори само
временната раздяла .
"Somebody I could love forever."
Отново! Отново се питаше защо постъпи така преди... не можеше да определи точно колко време
беше изминало откакто твърдо реши, че за пореден път ще се опита да запази достойнството си.
Винаги ставаше така. За пореден път бе взел погрешното решение. Не му отне много време да
разбере какво всъщност се е случило. Тази спонтанност го караше винаги да страда не дълго,
след като вземеше някакво решение... ПОГРЕШНО решение.. Но времето не можеше да бъде върнато,
колкото и да му се искаше. Какво можеше да направи сега?! Отговорът тръгна не от мозъка, а от
сърцето му, мина мъчително през гръкляна му и застана зад очите му. Усети непоносимо парене,
което се разнасяше по вените му. Дишането му се очести. Не знаеше какво става с него. Всичко,
което знаеше бе, че то не е от хапчетата. Нещата далеч не бяха толкова повърхностни. Сякаш
първо го осъзнаваше с нервните си окончания, а след това и със сърцето си. Остра болка прободе
стомаха му и го накара да се сгърчи като агонизиращ червей...
Отвори бавно лявото си око, за да срещне влажният нос на някакво любопитно куче. Животното
внезапно отскочи встрани, изскимтявайки пронизително. Лил успя да отвори и другото си око и
проследи кучето с поглед. То подви опашка и светкавично изчезна от полезрението му. Опита се
да се изправи. Беше трудна задача, но волята надделя над болката. Някак си се добра до пейката,
на която лежеше преди часове. Зададе си въпроса колко ли време беше прекарал 'отвъд времето и
пространството'. Изкривена усмивка се изписа по лицето му. "Ако въпросите ме убиват като рак,
ще бъда погребан в гробницата на отговорът..". Не можа да се сети от коя песен бяха тези думи,
но звучаха на място. Да, той винаги намираше най-подходящите за случая думи. Това беше една
от малкото му все още съхранили се силни страни. Вдигна очи към небето. Звездите бяха високо.
Искаше му се да стигне до тях... "Но стигна ли толкова 'високо' няма да мога да се върна...".
Отново се усмихна сам на своите думи. Имаше време... имаше време, когато тези негови
оригиналности радваха не само него. Колко хора се бяха смели до пръсване на 'глупостите му',
както той обичаше да ги нарича. Липсваше му смехът на хората... С тези свои далечни 'пътувания'
убиваше времето, но не и проблемите. Връщаше се, а те бяха все по-големи и по-големи. Колкото
повече ги игнорираше, толкова повече го караха да им обръща внимание. Което обаче не важеше
за хората. С тях бе обратното. Напълно противоположен случай. Той забравяше за тях временно,
докато се рееше кой знае къде в екстаз, игнорираше ги, но не можеше да ги забрави напълно.
А те го забравиха ЗАВИНАГИ. Тъмна сянка мина по лицето му. Изражението му се помрачи. Сега
нямаше и следа от усмивката, която не го напускаше, когато беше в своя 'по-добър иреален
свят'... "Ignoring problems is not fighting problems!", това бяха думите, които бе чул от нея
в отговор на поредната си реч във възхвала на бягството от реалността. Чуваше ги и сега.
Въртяха се из главата му и не спираха да се повтарят като че слушаше развалена грамофонна
плоча. Хвана главата си с две ръце и притисна силно слепоочията си. Имаше нужда да изкара
тези думи извън главата си, но не можеше да контролира собствените си мисли. Единственият
човек, който можеше... Появи се силен, но топъл вятър, който довя гласът й "Отровата живее в
теб, умре ли тя, умираш и ти... Няма да ме забравиш, докато тя е жива..". Не можеше да
определи точно дали в гласа й се четеше разочарование, съчувсвие, болка, тъга, ярост, укор
или самодоволство. Може би всичко едновременно. Искаше му се да й отговори, но в момента, в
който понечи да го направи, устата му пресъхна... Вятърът престана също толкова неочаквано,
колкото се появи. Разбра, че си беше 'отишла'. Отново си зададе въпроса интересува ли се тя
от него и ако беше така, тогава защо си беше отишла. Щеше ли да я види отново? Щеше ли тя
да го потърси? Ами ако беше пропуснал единствената си възможност?! Колкото и да не му се искаше,
знаеше,че тя също има достойнство и, че същите мисли, които бяха минали през неговата глава
минаваха и през нейната. Познаваше я добре. Познаваше я съвършено. Често съжаляваше, че
характерите им са толкова близки.. почти еднакви. Вече предвкусваше какво щеше да стане..
всъщност знаеше какво ВЕЧЕ става. Той чакаше нея, а тя чакаше него.. "А чака ли ме изобщо?..
Помни ли ме ?" Припомни си думите, които беше чул, докато тя се намираше толкова близо.
Искаше му се, мисълта, за която тя беше говорила... мисълта, която я преследваше, да беше
мисълта за него. Искаше му се тя да изпитва същото. Искаше да я боли, колкото болеше него...
Но знаеше, че е невъзможно.. Разликата беше при начините, които бяха избрали, за да 'забравят'.
Той я видя, чу я. Тя не се самовглъбяваше като него.. или поне правеше всичко възможно да го
избегне, а той... той беше отцепен от обществото.. беше сам срещу света. Не се доверяваше на
никого. Спомни си за опитите й да го накара да и повярва. Беше успяла.. точно за това болката
сега беше толкова силна. Това, което не подозираше, бе колко сляпо вярваше тя в него и колко
много би сторила, за да си го върне, но... Мислите му бяха секнати от пропяването на петел.
Дали не трябваше да си върви? Да си върви вкъщи... Вкъщи?! 'Вкъщи' повтаряше си той и на лицето
му изникна образ ,определян от повечето му приятели като омраза , пак гледаше като 'local mafia'.
Само на него му беше ясно ,че тази физиономия е презрение ,не омраза .'Вкъщи' каза пак той .
Това 'вкъщи' будеше в него повече неприятни спомени ,спомени за хора ,които някога беше обичал ,
а сега презираше .Все пак винаги беше така - веднъж обичаше някого ,а в следващия момент беше
готов да го убие с омразата си ...
'My ,my ,my how time flies'
Kак се променяха нещата ...
Хората около него бързаха за някъде - те нямаха време ,нищожни и глупави хора с долни идеали ,
с интерес само да отидат да работят за да може след това да се приберат изморени от работа за да
се наспят и след нощта да отидат пак на работа и този Сложен цикъл се повтаряше - отново и отново
до посване .Толкова скучен живот Лил не можеше да си позволи да има .Неговия 'живот' се състоеше
в Празен Поглед ,отправен към небето и Мечтите за свят ,в който Лил нямаше право да живее -
светът на хората с проблеми .Отново се чувстваше щастливец .Виждаше че има всичко .Душата му
беше толкова кристално прозрачна ... блестеше .
Усети че вървеше на някъде .Отново нямаше представа къде отива и какво ще направи когато
стигне там на където е тръгнал .Някакво вътрешно чувство го водеше и той му се подчиняваше .
Подсъзнателно влачеше краката си ,просто знаеше 'курса' и вървеше натам без да гледа пътя .
Навел глава ,заровен под качулката си не виждаше какво става около него дори когато отвореше
очи .Вървеше така със затворени очи по средата на пътя .Още беше твърде рано и нямаше почти
никакви коли.
Спря пред някакво барче с тъмни прозорци ,които стояха в зелените си рамки толкова прозрачни ,
че се виждаше улицата зад него и Лил за първи път можеше да види какво става зад гърба му .
Усмихна се на неудачната мисъл и влезе в барчето .Въпреки че слънцето беше изгряло в това
заведение беше пълен мрак ,именно затова Лил обичаше да виси там и да се налива с алкохол
когато беше изморен от отвратителния живот .В единия ъгъл забеляза човек ,който в първия момент
му се стори познат .Беше облечен в сив костюм с шапка ,която закриваше почти цялото му лице .
Изглеждаше на около 23 години .Лил се приближи до масата и сядайки срещу него каза "Ъх ,
неаполитанеца , ти пък какво правиш тук" .Той вдигна глава и на лицето му беше изписана
подла усмивка "точно като на дявола когато предлага на невинното момиче договор" помисли си Лил.
"Сицилия ! Хех не очаквах да те видя точно днес !" постара се да изглежда възможно най - учуден .
Лил затвори очи и се усмихна от дъното на сърцето си ."Ал ?Нали така ти викаха ?Кой те повика на
тази среща" .Този път учудването ,което Лил видя беше съвсем непресторено ."Какво ?Каква среща ?"
Сега Лил се учуди ."Нали днес ... ? Днес щяхме ... щяха да се събират всички мои..." направи
пауза "...приятели". Неаполитанеца се усмихна пренебрежително ."Вчера ,baby ,вчера беше събирането !
Всички бяха тук ... Няма да повярваш кой стоеше точно на мястото където си ти в момента ... И
като съм започнал ... никой не попита къде си ти ... " .Лил наведе глава .Отново беше започнал
да губи представа за времето .Но това не го интересуваше .Сбогува се набързо ,стана и замина
някъде .Излизайки от кафето чу зад себе си глас "Салле ,това хлапето ли беше ?" ,но не чу отговора
защото вече беше далеч от това место ,напомнящо му "за хора някога погребани" .
"Ех ,къде е моето вчера ?" мислеше си той докато вървеше .Чувстваше се разбит когато започна
да разбира че всички които познава го бяха зарязали . Бяха го заровили ."Лллллеке..." чу зад
себе си познат глас ,но не се обърна .Рядко се обръщаше когато чуеше някой зад себе си .
Мразеше да се връща .
Човекът зад него явно нямаше желание да се заминава с него .Чу зад себе си трясъка на вратата,
водеща към антрето на кафето ,в което преди малко беше .
Стъпваше точно в средата на плочките ,по които ходеше .Точно като малко дете .Стъпваше
съсредоточено ,някак си с педантичност ."Явно само това мога да правя като хората ... да
се разкарвам където ми видят очите ,отхвърлен от Нормалните хора". Хората с които се срещаше го
заобикаляха и го гледаха с презрение .Той усещаше парещите им погледи по гърба си .Някои от тях
подхвърляха нещо когато се разминаваше с тях . "... ето заради точно ей такива ..." каза
старчето на другото до него .Презрението с което го посрещаха хората навсякъде го караше да
се затваря в черупката си все повече и повече .Събуждаше у него желание да убива ,но също така
го караше да чувства все по - силно онова желание - да се скрие в някоя стая и да плаче докато
времето спре . "Ако животът ти е рана - вземи това лекарство"
Чувстваше се по - нищожен от всякога . Не помнеше как бе започнало всичко, но резултатът бе
налице. Мислено се върна години назад... към едно невинно дете. Дете с големи, тъмни и чисти очи.
Дете с тъга в погледа. Дете, неразбиращо света около себе си. Дете, което НИКОГА не би излъгало..
Какво се случи? Постепенно ли беше станало така? Или един ден просто се бе събудил с нагласата
да разбие всички общоприети норми, с нагласата за Огромна промяна. Промяна? Най-малкото. Не-
щата се обърнаха отвътре навън. В продължение на години той се беше сформирал - гневът му срещу
заобикалящият го свят. Знаеше, че това не е правилният път, но просто не можеше да върви по
Другия. Каква беше причината? Нещата, които правеха неговите.. "приятели"? Като тях ли беше
искал да стане някога? В неподходящата среда ли беше попаднал? "Всеки сам прави своя избор.",
чу нежен глас в дълбините на съзнанието си. Какво беше нещото, което го издърпа в тази черна,
бездънна бездна с костеливите си и ледени ръце? Защо... Едра фигура на мъж се заби в лявото му
рамо. Мъжът замислено се беше загледал надолу и очевидно бързаше нанякъде. Явно не бе забеля-
зал в кого се е блъснал. По инерция от устата му излезе:"Много изви...". Думите му бяха прекъснати
от едно възмутено изсумтяване, след като видя на кого щеше да се извини. Подмина го, мърморейки
си нещо за боклуци. "Боклук ли съм?!" Този въпрос се изписа в съзнанието му с огнени букви и се
залута лудешки в лабиринтите на мисълта му. Лабиринти, из които иззад всеки завой се криеха отго-
вори на жестоки въпроси. Той беше изтикал в подсъзнанието си всички болезнени отговори и ги
беше заключил с ключа на заблудата. Отново се замисли за миналото. "Какво сторих с теб?! Какво
сторих с теб, Лил?..." По лицето му се изписа болезнена физиономия.. сякаш току-що бе глътнал
цял горещ картоф. Малко бяха нещата от миналото му, които извикваха красиви спомени. Заради
тези неща си струваше НЯКОГА да живее. А за какво живееше сега?! Нещо го спъна. Той вдигна
свъсен поглед. "По дявлоите, човече!", възкликна някой. Гласът не беше на поредният непознат,
измежду тези, които сякаш си бяха приготвили речи против този "стереотип за аморално поведение".
Глупости! "С тази качулка приличш на Смъртта!", ухиленото лице започна да става сериозно, след
като не получи никакъв ответ. "Хей, Лил! Тук ли си? Аз съм, бе! Кажи нещо, дяволите те взели!"
"Де да бяха..", успя да избоботи изпод качулката. "Я, стига! Животът е прекрасен! Защо все ходиш
с този парцал на главата?!.. Някой ден ще се претрепеш поради липса на видимост!", продължаваше
доволно да нарежда старото приятелче. "Някой ден...", повтори мрачно Лил. "Прозвуча ми замеч-
тано! Недей така. Я, стига си се...", погледът му се закова в някакво момиче на отсрещния тротоар.
Присви очи, така че да изглежда максимално погълнат от задачата да се сети за нещо. "Ей! Тая ми е
много позната! Я хвърли един поглед." Лил бавно се обърна към девойката и остана смразен. Пак
Тя! Какво, по дяволите, правеше тук?! Сега! Успя да прогони всички мисли, които го заляха като
горещ душ и отвърна без да поглежда събеседника си:"Не...", по-уверено:"Не я познавам!" Отговор
не дочу. Обърна се рязко към мястото, на което преди малко стоеше приятелчето му. Болезнена ми-
съл прободе мозъка му като отровна стрела. Отново се обърна към нея. Видя го да се здрависва с
нея със сто каратовата си усмивка. После започна да й говори нещо, сочейки с поглед към него.
Въпросът какво прави той дори не премина през главата на Лил. Нямаше смисъл да се пита подобни
неща. Беше кристално ясно. Беше ясно като нейната душа. Тя му хвърли бърз поглед, а след
това направи крачка назад и със сдържана усмивка очевидно отклони поканата. 'Братът' на Лил
обаче беше упорит и я хвана за ръката. Опитвайки се да се отърве от него, тя по-бързо отколкото
очакваше попадна в примката му и сега нямаше връщане назад. Заоглеждаха се дали е безопасно да
пресекат улицата. Сега беше моментът! Щеше само да се обърне на дясно и да изчезне от погледите
им. Понечи да го направи, но краката му като че ли бяха заковани за земята. Не можа да помръдне
нито една част от тялото си. Седеше там с широко отворени очи и дори не дишаше. Усети леки
конвулсии в стомаха си, които започнаха да нарастват щом я видя да се доближава. Какво правеше
още там?! Та какво щеше да й каже? Трябваше да избяга. Сега. Веднага! Обърна тревожен поглед
на дясно към мястото, където преди малко бе паркирал голям камион. Сега вече го нямаше. Нямаше
къде да се скрие. Притвори очи и пое дълбоко въздух. Обърна се отново към тях за да види лицето
й. Веждите й описваха правилни дъги на почуда.Седеше срещу него и го гледаше право в очите
сякаш с хиляди въпроси наум. Не пророниха нито думичка. Това беше един от моментите, в които
човек има чувството че са минали, часове, а всъщност нямаше нито минута. В главата му зазвуча
позната песен... "I'm on the outside, I'm lookin in...". Сякаш гледаше в душата й. Винаги щом
погледнеше очите й можеше да разбере какво става вътре в нея. Не виждаше и не чуваше никой и
нищо друго. Същото беше и с нея. Бяха откъснати от заобикалящата ги среда. Не чуха и ведрото:
"Е, аз да ви оставям, вие ще си се оправите.". Тя първа наруши мълчанието.
Адамовата му ябълка подскачаше лудешки. Главата му всеки момент щеше да се пръсне. Ръцете
му трепереха. Седна на пейката и затвори парещите си очи. Клепачите му затрептяха. Гърдите му се
опитваха да поемат максимално количество въздух. Краката му бяха ледени и тежаха. Стомахът му се
бунтуваше. Чувстваше се дребен и презрян.
" Лил ... ?! " повтори тя " ... къде си ? ". Той стисна очи и виолетовите цветове започнаха да
се появяват отново. " Тук ... " звучеше по - неуверен от всякога .Пак започваше да дава
уклончиви отговори .Никой нямаше представа защо винаги прави така ,самият той също не знаеше .
" Ах ,аз си мислех ,че си някъде из Колумбииските полета ... " отново започваше с този сарказъм,
който понякога го докарваше до бяс ,но не смееше да го допусне нервите извън себе си . " Ами ...
знаеш ,аз винаги съм искал да бъда там до края на дните си " каза той и се усмихна " кипарисовото
хълмче ,красивото момиче до мен ,купищата трева и Илюзиите ,носещи се във въздуха ". Започваше
да изглежда все по - замечтан .Понечи да каже още нещо ,може би за колумбииските си мечти ,но
тя го прекъсна ." Млъкни " опита се да направи ядосана физиономния ,но едва се сдържа да не
започне да се смее " затвори си устата " тук Лил я прекъсна " ... каква е на изкуплението
цената ... " и започна да се смее .Никога не беше допускал да му говорят така ,но сега се
чувстваше слаб и не знаеше как ще протекат нещата по - нататък . Не искаше да я изгуби отново .
Не и за толкова време .Затова се опита да направи нещата смешни ,винаги така правеше .
" ... ето ти злато ,ето ти пари само душата ми спаси ." .Тя се усмихна съвсем непринудено .
" Лил ,прегърни ме ! " това беше заповед .Той мразеше да го командват - 'действат' както казваше
и винаги грубо срязваше всеки опит някой да му каже какво да прави .Протегна ръце и я притисна
до себе си .Тя сложи глава на гърдите му и затвори очи .
Не усещаше как започваше все по - силно да я притиска до себе си .Вкопчи пръсти в дрехите и
и стисна очи .Една сълза потече от дясното му око и се загуби в косата и ,оставайки незабелязана
от нея . " Защо ме мачкаш така" засмя се тя ,въпреки че знаеше отговора . Лил не чуваше нищо -
стоеше така със стиснати очи ,вкопчен в нея и в съзнанието му се въртеше една фраза ,която
пареше душата му ." Обичам те .Обичам те. Обичам те . " и пак, и пак .Подлудяваше го .Не искаше
това да излезе никога повече от устата му .Беше го казвал само веднъж сериозно ,а останалите
пъти беше с някаква цел, която той преследваше . Пусна я . Стана рязко и падна на колене пред
нея ." Моля те " гласът му продължаваше да не издава нищо ,но очите му ,пълни със сълзи заплашваха
да се разтекат " Моля те ! Остави ме ! Стой далеч от мен ! " наведе глава и когато я вдигна
сълзите бяха изчезнали " обичам те ! " .След което стана и си отиде .
" ... I think about forever "
Лил се прибра в къщи преди 24 часа ,което не беше правил от цяла вечност .Беше съкрушен .
Осъзнаваше ,че бе пропилял своята възможност и може би нямаше да има втора такава .Мислеше си,
че ще успее да се отърве от натрапчивата мисъл за Нея когато я види ,но грешеше . Тя се
беше настанила в главата му по - зла от всякога . Нямаше да излезе от там никога .Той беше
обречен да страда до края на живота си ...
Часовникът изписка ,изнервяйки Лил до краен предел .Частите му се разпиляха по целия под .
Лил стана ,погледна календара и влезе в банята .Намокри лицето си .От огледалото го гледаше
най - съкрушеното създание ,което някога беше виждал .
Излезе на терасата .Погледна тъжно надолу и прекрачи парапета .Започна да клати краката си
като дете и се засмя на картинката ,която може би представляваше .Пое последна глътка въздух
и полетя надоло .
Проблясна Светлина .Болката беше непоносима .Той затвори очи . " Всичко хубаво е съпроводено
с болка " помисли си ... Сърцето му се сгърчи за последен път и спря .
Часовникът започна да звъни .Лил го погледна с досада и с бяс отхвърли завивките от себе си .
След това спря дразнителя .Влезе в банята ." Хех " усмихна се " какво ще правим днес ... " .
Погледна в огледалото .Сивите кръгове под очите му бяха станали по - големи и тъмни .Озъби
се жестоко на образа си .Взе един нож от кухнята и седна на плочките в банята . " Това съм го
виждал някъде ", засмя се той .Докосна леко едната си ръка с ножа и остави кървава следа .Преряза
и другата си вена ,след което се отпусна на пода и наведе глава . " Глупави хора ... " .
Всичко избледня ...
Часовникът иззвъня ...
written by Alissa & dreben
uploaded: 10-Mar-2004 04:37