Той се беше родил на едно опазено от мъглите място, където пера от нежни птици покриваха сънените пътеки.. Той гледаше през завеса от звънлив дъжд красивите корони на дърветата, а в зимните дни целуваше стъклото, за да си спомни за полета на птиците. Тогава голите клони се отрупваха с нежен вишнев цвят от неговия стоплящ дъх. Там, където той се роди, всеки звук, всяко мъничко трепване, всяко движение на облачените гнезда, го караше да ококорва широките си очи, за да попива и изплита в душата си Красотата и Магията.. Растеше под плясъка на кристалната вода върху камъните и вярваше, че водопадите говорят на горите по свой език. Помнеше онези лета, когато, вместо да бърка с пръчки в блатото, където момчетиите вадеха жаби, той се катереше по дърветата с разлепените си гуменки или се навираше под колите, за да храни уличните котки. Той чуваше гласовете на горките жабчета, които политаха към облаците нагоре с издрани коремчета... Той чуваше мяукането, подобно на детско скимтене, когато момчетиите замерваха котилото с камъни. Ей така, за кеф.... Той се научи да чете преди всички други. Четеше много и от всякъде, от където имаше възможност. Но баба му помнеше, че преди той да познае азбуката, беше създал своя. Пишеше символите по рамките на вратите, отбелязваше си дъждовните дни със сълзичка и така си нареждаше: "Небето плаче днес"... Запомниха го като странно момче. Запомниха, че той никога не се сби, освен веднъж, когато го нарекоха лигльо. Тогава се прибра с кървяща устна, легна в дъхавия скут на майка си и до късно стискаше юмруците си. Но никой, никой не разбра, че не може да се бие срещу него. Защото той бе роден в опазено място, далече от мъглите, беше закърмен с нежния глас на вишневите цветове, които попадаха над главата му подобно дъждец белота... През вечерите, когато капки вълшебство се скупчваха на клъбца и пръскаха светлина в красивите му очи, той си пожела да бъде поне за миг птица. Душата му се окъпваше прелестната звездна светлина, а той летеше, летеше.. Ставаше част от притихналия всемир, мъничка прашинка, докосваща пламтящите мечти, окичили небето.. И това летене все повече му помагаше да вижда всички чудни неща по света, да ги чува, да ги прочита.. А той четеше по много. Понякога, в прелестна омая, душата му прoчиташе в цветовете на дъгата лика на едно момиче, което седи високо, с люлка окачена на облачен стълб... Роклята й все беше бяла, лицето й - окъпано от светлина... По бузите й блещукаше звезден прах... Дали тези мигове, когато той плуваше в изписаните думи или красотата, която само собствената му душа можеше да изрисува създаваха нейния образ, той не можа да различи. Беше твърде рано да знае как да разпознава това. Виждаше се как стои в нозете на своята бяла принцеса, съвсем мъничък, съвсем недостоен с издрасканите си колене и започва да я люлее с ръцете на душата си... Люлееше я, радваше й се, радваше се, а целият попиваше златоструйната светлина, която идеше от нея.... И Летеше... През една нощ той разтърка очи, защото беше буден, а сънят пълзеше по стрелките на часовника. В една кошница с пъстри кълбета, която баба му беше забравила, тръгвайки си за село, се беше сгушило мъничко кално момиченце. Дали баба го донесе от някой къпинак, дали не беше скочило вътре, търсейки топлинка, то трепереше, зъбките му тракаха.. Бъбреше нещичко, трябваше да се наведе, за да чуе... - Коя си ти? - попита я той. - Аз съм тази, от която винаги си отиват - изговори през сълзи момиченцето. Виж: колко много ми взеха и станах мъничка, мъничка... Тогава той се усмихна и я взе в дланта си. - Ела да те измия - каза й. Ела, ще ти сложим нова рокличка, ще ти избършем сълзите и ще видиш колко си хубава. Момиченцето също се усмихна и потръпна, сякаш светло перце погали косичките му. От джобчето й се показваше книжчица, от която се посипаха вишневи цветове... e uploaded: 18-Mar-2007 01:01