НОСТАЛГИЯ ИЛИ ТЪРСЕНЕ НА МИНИГАСИ

                                                                                 На Десислава

 

Целият свят препуска, яхнал три възглавници - едната жълта, едната зелена, едната сива. Казва,
че бърза да освободи принцесата, която страда в подземието.

- Там е много особено - вика целият свят.

- Принцесите са вятър работа! - отвръщам и се вдъл-бочавам в книгата. Влизам между страниците,
а светът наоколо препуска ли, препуска, пеейки.

Целият свят знае, че има мисия на този свят. Трябва да освободи една принцеса, която страда в
подземието, а подземието е влажно, в него има дърва, наредени на камари, с блестящи следи от
охлюви. В дъното капе чешмата и принцесата се страхува.

- Идваме, принцесо! - крещи целият свят и препуска с алените си бузи. Вятърът развява
къдриците му. Точно в този момент става девет и половина.

- Их, тате! - тросва се светът и се завира под възглавниците.

- Един войник не се крие под коня! - отбелязвам. Целият свят е още много малък. Той не знае,
че трябва да си ляга навреме. И е трудно да бъде убеден.

- Да заведем коня в конюшнята! - предлагам и в същия момент конят ме ритва зелено и после
жълто.

- Не смесвай така цветовете! - сърдя се. - Всеки кон трябва да си знае мястото. Особено вечер!

Повеждам целия свят към кухнята.

Известно е, че всеки свят си има кухня. Иначе къде ще си мие ръцете. Когато е уморен, светът
добре си измива ръцете. После пристига влажен и мокър. Сумтейки, сяда на коленете ми и пита
дали книгата е интересна.

Допирам устни до бузата му и той зацвилва. Винаги, когато го целувам, прави така. Светът е
едва четиригодишен, почти мъглявина. Мъглявините се разхождат в пространството, разпръснати и
разкъсани, и понякога, още когато са съвсем мънички, цвилят и имат алени бузи.

Слагам света да спи. Той спи и мърда устни, вдигнал ръце, един предаден на съня свят, поразен
от умора. Мърмори си нещо и се мръщи. Аз загасвам лампата. След това се облягам на прозореца.

В градината е цъфнал люлякът и там въздухът е люляк и нощ. Луната изтича отвесно, звездите
текат върху цвет-четата му. Един прозорец светва в нощта и аз виждам как бавно в квадрата му
се съблича момиче, разтърсва косата си, после загасва лампата и застава на прозореца. Обляга
се там, все още с голи рамене, и гледа в градината. А там е люляк и нощ и луната изтича
отвесно.

Целият свят познава момичето. То имало чанта с разкошна закопчалка, направо сребро.
Закопчалката щра-кала, а вътре шоколади. Сто хиляди шоколада, милион. Момичето е просто
приказно.

- Ние бяхме при вълците - казва целият свят, - пък те не бяха опасни. Същински кучета, само че
много ходят. Ту напред, ту назад в клетката. Аз им показах закопчалката, а вълците - гледат,
гледат, стоят клекнали, после ходят и пак стоят клекнали. И си тръгнахме. После ядохме
сладолед и мене ме заболя гърлото. Върнахме се и ти много се кара, дето ме боли гърлото, и ме
превърза.

Тогава превързах целия свят, омотах го с бинтове и го сложих да спи. Светът говореше цяла нощ,
а челото му гореше. Намираше се в опасност, а зад прозореца беше нощ и нещо имаше във въздуха,
усещах с кожата си как витае... В градината мяукаше март с всичките си котки, а леглото на
целия свят беше бяло и пареше. Седях до него и държах ръката му. Целият свят потърси чешма,
поиска да му я донеса, за да си поиграе, след това се изправи и повика Минигаси. Затърси
Минигаси със затворени очи и пламнали бузи и помоли някой да откопчее закопчалката, за да даде
на Минигаси и на един вълк хиляда шоколада. Малко след това светът утихна и се отпусна върху
бялото.

Много измъчен беше тогава светът. Аз го завих внимателно и отидох на прозореца. Запалих цигара
и видях момичето от отсрещната къща, което се събличаше в светлия квадрат и разтърсваше коса.

Гледах вече две години голите му рамене и пушех, а то стоеше там и косата му се вееше от
нощния полъх. Не знаех лицето му. Мислех си само, че раменете му са розови, това бях виждал
вече две години и оттатък в ателието бях нахвърлил върху платното рамене на момиче, розови
върху сиво. Почти върху целия фон изпъкваше розовото на раменете. Те бяха плътни, женствени и
топли.

Започнах платното една сутрин. Целият свят обръщаше света наопаки в другата стая, а аз стоях
пред статива и пушех. Някой почука на прозореца и се вмъкна гълъб. Беше мръсен, опушен, с
оранжеви очи. Кацна на статива и се втренчи в мене. Главата му изглеждаше обла като рамо,
имаше приятна извивка и аз неволно посегнах, за да я усетя в дланта си. В този момент нахълта
целият свят. Нахълта с викове и пушечни изстрели и гълъбът излетя в облаците.

Изкрещях свирепо, скочих към света, а той клекна и каза, че е време да намерим Минигаси.

- Никакво Минигаси! - отсякох аз. Беше ми дошло до гуша от това Минигаси. Минигаси живееше
заедно с целия свят в нашата къща, живееше някъде на пода, макар че никой още не го беше
виждал. Светът уверяваше, че Минигаси било винаги там, усърдно разговаряше с него по цели
часове под масата, но никога не ми го показа.

- Минигаси току-що си отиде! - казах. - Мина оттук и загаси лампата. Търси го другаде и ме
остави да рисувам!

- Ти пък! - нацупи се целият свят и се замъкна да търси Минигаси.

Тогава започнах платното. Но то остана така. Край стената стояха десетки платна в същия вид,
започвани някога и захвърляни като това на статива. Квадрати и правоъгълници, които миришат на
боя и терпентин. Целият свят се интересуваше какво ще правя от тях, а аз пушех и гледах света.
Какво можех да отговоря. Самият свят казва, че още нищо не разбира...

Под мен е градината. В нея - нощ и люляк.

- Имате ли цигари? - пита момичето.

- Аз ли? - сепвам се. - Разбира се.

И хвърлям цигарите. Момичето протяга отсреща ръце, кутията достига прозореца, удря се в
рамката и полита надолу.

Заварвам момичето наведено в градината. И в същия момент забелязвам кутията до храстите. Пушим
един срещу друг.

- Вие рисувате?

- Това ми е работата - отвръщам. - По цял ден рисувам, просто не ми остава време за друго.

- Сигурно! - казва момичето. - Рисуването е сериозно нещо.

- И уморително! - добавям.

- Обичате ли цветята?

- Да. Не съм мислил върху това, но сигурно.

- Аз много! Не рисувате ли цветя?

- Зле ми действат! - казвам неочаквано и стъпквам цигарата. - Хладно е!

- Хладно е - съгласява се момичето и тръгва зад мене. Встрани, по стената на къщата вървят мъж
и жена. Сенките им са изкривени и тъмни. Жената е по-тъничка от мъжа и почти влиза в него. Тя
се загубва там и мъжът усеща онова топло сгушване, усеща с мишниците си мекия допир на лицето
й и мириса на тяло и руса пот.

- Лека нощ! - казва момичето и влиза в отсрещната къща.

Качвам се по стъпалата и русият мирис ме следва като невидим дим стъпало по стъпало. Изведнъж
ме обзема носталгия. Носталгия по жълтото мексиканско. По кафявото на Ороско и Ривера, по
сивото на мексиканската мозайка, по топлината на мексиканското слънце. Никога не съм ходил в
Мексико, то само живее в мене, в детайли от снимки и репродукции, объркани със синьото на
океана, който ни дели един от друг. Не знам дали Мексико е пълно с люляк като градината, не
знам кога там котките излизат за любов между храстите, но Мексико винаги е някъде в мене и аз
поддържам носталгията, подхранвам я, пазя я. Човек не може без носталгия. Тя е самоизяждане и
само-заряд и аз знам, че щом стигна горе в мансардата, ще сложа платно на статива.

В стаята свети. Виждам още от вратата, че вътре в стаята свети и се намръщвам. Целият свят ще
ми поднесе среднощна изненада, но аз съм твърд човек и смятам да поговоря доста сериозно по
този въпрос. Когато един свят не спазва традицията и обичая, е обречен на гибел. Знае се от
историята...

- Ей! - извиквам аз и хлътвам в светлото.

Светът е изчезнал. Одеялото е открехнато малко, светът е стъпил с боси крачета на пода, минал
е по мечата кожа и е изчезнал.

Светвам всички лампи, отварям гардероба, търся под кревата, надниквам в хладилника. Няма и
следа. Само на гърба на стола стои внимателно сгънатата рокличка, а под нея - чисти и бели,
сандалите, с по едно чорапче във всеки.

Светът го няма никъде. Излизам на стълбата, изсвирвам тихо сигнала и чакам да се обади. Никой.
Тогава се връщам, минавам бързо през стаята и се надвесвам в градината. Под прозореца е празно.

- Търсите ли нещо?

- Целият свят е изчезнал - казвам аз и поглеждам отсреща.

- Целият свят!

- Момиченцето - обяснявам. - Докато пушехме, целият свят е изчезнал, бос, без рокля.

- Да видим из градината - казва момичето. И ние слизаме и търсим. Целият свят сигурно се е
скрил в дълбочината на храстите и дебне. Целият свят си играе с мене, но само да ми падне,
само да ми падне...

- Стой там - казвам и го улавям.

- О! - казва светът. Но това не е той - само тръпка на рамене и рус мирис. Момичето отсреща е
допряло глава до моята, а клепачите му са тежки, те сигурно се притварят със щракане, като на
закопчалка. Момичето отсреща стои така, очи и рамене, а наоколо е люляк и нощ и горещи
мексикански стени.

- Няма нищо - казва момичето и се отдръпва.

- И тук няма.

И по стените встрани от нас тръгват мъж и жена и ръцете й са обречени на мъжа.

- Лека нощ - казвам аз пред вратата.

И изведнъж се сещам. И хуквам. Лъхва ме студът на зимника. Замирисва на плесен, някъде в
дъното се изцежда чешма, а под процепа на вратата струи светлина.

Заставам на прага.

- Ох, тате, как ме изплаши!

Целият свят стои в средата, заровен до кръста във въглища, измазан в черно. Само зъбите му
бляскат и бялото на очите.

- Ти какво правиш тук? - изкрещявам и се чувствам яростен.

- Търся го - казва светът. И криви устни. - Не ми се карай. Търся Минигаси.

- Така ли? - питам и изведнъж усещам страшна умора. Подпирам се на камарата дърва и бавно се
свличам на пода.

- Те вълците клякат така - казва целият свят отсреща ми и се заравя във въглищата.

Дочувам вълчи вой.

Той излиза направо от гърлото ми, измъква се и изпълва зимника.

И стоя тъй, клекнал, както стоят те, когато не ходят насам-натам в клетката, а воят се излива
от гърлото ми, излиза и аз вия протяжно и дълго, както старите вълци, които не разбират нищо
от закопчалки и хиляди шоколади.

 


 

1997
Кръстю Пастухов.

Taken from: http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=46&WorkID=1041&Level=2



uploaded: 10-Aug-2006 11:14