През покривите на къщите тихо пълзеше топлината на зимата.Формите губеха остротата си под малки купчини сняг.Снежният човек в двора на къщата белееше самотно сгушен в трите си грижливо оформени топки. По небето пропълзя сияние.За миг озари върховете на нощта и тихо изчезна, за да остави аромата на приказка. Времето безшумно отмерваше часовете, в които се случват вълшебства.В снега оставяше топли дири едно малко червено сърце, което безценно обикаляше улиците на спящия град, слабият му ритъм едва се долавяше в тишината на зимната нощ, то подритна вяло снегът, погледна снежния човек, усмихна му се, и се зачуди дали да спре. - Да не смяташ да спираш? - попита Снежният човек, усетил намерението му. - Май...няма голямо значение - тихо отвърна Сърцето. - Тъжно е да видиш спряло сърце, особено през зимата. - Май.. наистина няма чак толкова голямо значение. - още по-тихо каза Сърцето. - Трябва да говориш по-солно, ако искаш да те чуя! - посъветва го снежният човек и припряно пооправи моркова си. Нещо в това малко същество го притесняваше. Помисли си , че не му се случва всяка нощ да види самотно Сърце, което на всичкото отгоре се кани да спира.Тази мисъл го стресна и започна да говори още по-силно. - Виж сега, не може да спираш посред зима.Така де...Студено е...То и да е топло пак не бива да спираш! Изобщо, защо ще спираш?! - Май наистина май.... Но този път Снежният човек изобщо не можа да долови края на изречението.Започна да усеща как лека полека губи малка част от теглото си. Понамести двете сливи, които заемаха мястото на очите и изпаднал в най-голямата паника, в която може да изпадне един снежен човек, започна да вика: - Толкова приятно студено е. И без друго животът ми не е от най-дългите, не е честно да спреш в най-вълшебната част на нощта. Нямаш ли сърце! ?.. - Тъжно ми е, обаче не ми е студено. Ти ме стопли. Това значи ли, че трябва да съм твоето сърце? - Не.Да...- снежният човек се обърка. Вече съвсем не знаеше как да говори с това малко сърце. - Аз съм снежен човек, а снежните човеци нямат сърца.Мисля, че всеки го знае.Ние оживяваме от вярата на децата, които ни правят. На пролет всичко свършва... - Кратко и ясно- каза Сърцето. - Просто и ясно. - поправи го Снежният човек. - И...и е тъжно... Снежният човек се замисли.Обичаше живота си такъв какъвто е - кратък, бял и тих. Имаше своята зима и тя му беше достатъчна. - Искаш ли да направиш нещо за мен - внезапно поде Снежният човек. - искаш ли да ми разкажеш за Пролетта? Двамата затвориха очи. Сърцето остави тишината да се разходи помежду им, хвана я за ръка, а после гласът му тихо изплува от нея. - Тя идва с ароматите си. Настанява се в планините и запретва ръкави. Обича да боядисва. Тук ще избере оранжево, там жълто...после розово.. Нахална и зелена.. Истерично зелена. Прелита над клоните на дърветата, проверява гнездата на птиците и ги кара да пеят..А те пеят! пеят.. посрещат я. Тя ги милва нежно и продължава да разтребва.. Стъпките й събуждат земята, тревата, слънцето..Еее, слънцето......такава е тя. слънцето...да...топло е. Сърцето блаженно отвори очи. Стресна се и се огледа наоколо.Беше само. Малка вада струеше от мястото, където Снежният човек затвори очите си , за да слуша за пролетта. Вадата криволичеше по земята, боязливо докосваше Сърцето и бързо попиваше в пръстта. пролетта изпрати първите си топли дни.. pif uploaded: 10-May-2005 10:28